История

              Община Петрич се намира в Югозападна България. Тя е разположена в Област Благоевград в близост до границата с Гърция и Македония. Административнят център на общината е гр. Петрич, който е втори по големина в областта след Благоевград. Петрич е разположен в южната част на Петричката котловина, в северното подножие на планина Беласица. През града тече р. Луда Мара (Петричка река), десен приток на Струмешница, която му придава особен колорит. Петрич е един от старите градове по долината на средна Струма. Той води началото си от времето на траките. Според местни историци днешния град Петрич е наследник на древното тракийско селище Хераклеа Синтика, разположено в южното подножие на възвишението Кожух. В тази местност, намираща се на 10 км североизточно от съвременния град, през ІV в.пр.Хр. възниква тракйско селище на племето меди. През І в.пр.Хр. римляните завладяват земите на медите. Тогава малкото селище при Кожух се превръща в добре укрепен римски град – крепост, който е опазвал средното течение на Струма и Рупелския пролом. Археологическите разкопки показват, че той е съществувал до VІ век от новата ера, когато е опожарен от славяните. Историците предполагат, че останалите живи жители са напуснали опожарения град и са се заселили в подножието на близката планина Беласица, с което поставили началото на днешния град Петрич. Петричкият край се присъединява към българската държава през 837 г. в резултат на войната на българския хан Персиан срещу Византия. В следващите векове, особено края на Х и началото на ХІ век, земите около Петрич заемат важно военно-стратегическо място в Самуиловата държава. През 1014 г., недалеч от днешния град в т.нар. Ключка клисура, се провежда решителната битка между българските войски начело с цар Самуил и войските на византийския император Василий II, който ослепява пленените 14 000 български войни. За това деяние византийският император Василий II получава прозвището Българоубиец.
               През средновековието Петрич се превръща в здрава твърдина – част от укрепителната система в Югозападна България. За това свидетелстват останките от средновековната крепост „Крепост на българите (Гяур калеси)“, която се издига над града и грамотата на владетеля Константин Драгаш, който през 1376-1377 подарява в Петрич имоти на руския манастир „Свети Пантелеймон“ в Атон. Градът пада под османска власт след 1395 г.. Петрич и неговата околност са включени в състава на Кюстендилския санджак като самостоятелна нахия. През годините на османското владичество Петрич придобива турско-мюсюлмански облик. Българите бягат в отсрещната планина Огражден, за да бъдат по-далече от своеволията на турците.
                Петрич е известен преди всичко със селскостопанското си производство: пшеница, ечемик, ръж, овес, памук, ориз, тютюн, афион, плодове, важно място сред които заемат кестените. През периода ХVІ-ІХХ в. западно от града, в землището на с. Долене, се провежда прочутия Долянски панаир, който се утвърждава като един от най-големите панаири в европейските владения на Османската империя. През Възраждането с развитието на занаятите и търговията градът и населението му нарастват. Петрич отново променя демографския си облик. През ІХХ в. в града се заселват български фамилии от планината Огражден, Негушко, Гостиварско и от други места. Петричани били трудолюбиви хора. По-голямата част от времето си те прекарвали в тежък труд в чаршията, в дюкяна, в работилницата, на полето, на своето дребно парче земя или в чифлика на бея и чорбаджийската нива. „Техните движения – пише англичанинът Ейбът, – са бавни, но сигурни. Лицата им – загрижени и изгорели от слънцето. Не притежават дарбата красноречие, но в замяна на това са надарени със способност за усилена, непрекъсната работа“.
                По времето на Възраждането Петрич се изправя за нов живот. В него се разгаря упорита борба за български език, училище и българска църква. По силата на Санстефанския мирен договор от 1878 г. градът влиза в пределите на освободена България, но по силата на Берлинския договор Петрич е върнат обратно на Османската империя, където остава до 1912 г.. По време на Балканската война през октомври 1912 г. Петрич посреща освобождението си. Градът е освободен от четата на капитан Никола Парапанов. Мнозина местни българи се включват в редовете на Македоно-одринското опълчение. В паническо бягство турците напускат града. От Петрич се изселват и голяма част от гъркоманите, които се заселват от другата страна на Беласица в с. Ветрен, прекръстено на Неон Петрицион (днес Нео Петрици, в превод Нови Петрич). Броят на жителите му бързо намалява, за да се увеличи отново след Междусъюзническата война, когато хиляди бежанци поемат пътя към свободната част на отечеството. Бежанците се пръскат из цялата страна. В Петрич се установяват да живеят около 4 500 души бежанци. От 1920 г. до 1934 г. Петрич е окръжен град, център на Пиринска Македония. Между двете световни войни се извършва първото планиране, водоснабдяване и електрифициране. Център на културния живот става читалище „Братя Миладинови“, което се настанява в турската джамия Султан Селим. След освобождението в поминъка на петричани няма особени промени. Основен източник за прехрана остават земеделието, скотовъдството и занаятите.